Огюстен Дюме, мисля, е за втори път в София и за първи път музицира със Софийската филхармония (19.10). Най-напред той гостува тук по покана на Емил Чакъров в много далечната 1980 година – когато с Фестивалния оркестър “Симфониета” и виолончелиста Фредерик Лодеон свири Двойния концерт на Брамс. Много по-късно, на фестивала “Мартенски музикални дни” в Русе, Дюме гастролира два пъти – през 2009 и 2015 година- като камерен музикант заедно със свои бивши студенти по камерна музика.
Моята среща с изкуството на Дюме се състоя също в края на 1980 г., в Мексико сити. След концерта му със “Симфониета” в София той свири с Филхармонията на Мексико, пак под диригентството на Чакъров. Тогава преживях неговия Моцарт. Спомням си, че бях впечатлена от контакта, който създаваше с публиката, само звуково. Без никакви странични ефекти! Беше някак странно – един много висок мъж, излизайки на сцената държеше цигулката някак с неудобство, а тя изглеждаше съвсем мъничка в ръцете му, съизмерно с ръста му. Странно ти става, че сценичното му поведение е повече от обрано, няма пози, няма люлеене, погледи към залата – абсолютна концентрация в инструмента, в музиката. А музиката на Моцарт, който той ми показваше вървеше с една простота, близка, вълнуваща и в същото време изненадваща с леки отклонения от обичайното, но и с добавена, по-скоро барокова елегантност във фразирането, малко рискова по отношение на характерната й същност. Но звучеше толкова красиво. И споделено с мен, слушателя.
По-късно, през 1988 година Чакъров и Дюме заедно с Лондонския симфоничен оркестър, в легендарното студио Аби роуд в Лондон, записаха за EMI концертите на Чайковски и Менделсон. Получих този диск като безценен подарък и свидетелство за вкуса и дисциплината на израза, за специфичната експресия, които, според мен, са отличителни за изкуството на големия френски цигулар.
Давам си сметка, че, след толкова години, чак сега преживях на концерт солиста Дюме. И пак с Моцарт – Третия. И с рапсодия “Циганка” на Равел. На концерта артистът добави и по-късното си, диригентско амплоа, в което се изявява от близо три десетилетия. Тук ми се иска да вметна, че в цялата си изключителна кариера Огюстен Дюме някак успя да се дистанцира от “световната слава”, т. е от музикалния бизнес. Но през всичките свои забележителни години като цигулар винаги е бил важна фигура в световния музикален живот, наложил се е като категоричен коректив на общоприетото в музикалния прочит с рядкото съчетание на култура, енергия, емоционална дисциплина, изрядна стилистика (критиката винаги го определя като голям стилист на класиката), мощен лиризъм и дълбочина в инструменталното поведение. Сякаш е събрал най-стойностното за себе си от своите учители – Натан Милщайн и Артур Грюмийо, които били абсолютно убедени, че ще направи блестяща кариера.
Връщам се към концерта – най-напред с Моцарт. Дюме свири на цигулката на Леонид Коган – Гуарнери дел Джезу от 1743 година. Това е само за сведение; никога не съм считала, че цигулката прави тона, звука на изпълнителя. А Моцартовият звук на Дюме пленява с бистрота, със специална визия за фразата, чиято вътрешна логика той съвсем естествено зарежда със своя личен смисъл, който дефинира диалогичност между отделните колена на фразата. И различното им произнасяне, което добавя неподозирана субстанция към музикалното изречение. В алегро-темпото този ефект е толкова непринуден, но и предизвикващ слуха, че ти трябва малко време да го осъзнаеш. Да осъзнаеш, че така музиката на шедьовъра придобива още театралност, която, както се знае, ще се разгърне в третата част, която Дюме и оркестърът изиграха великолепно. Чарът на втората част трудно се описва, но в нея лиризмът на цигуларя завладя залата – нюансираното музикално слово, впрочем една от отличителните черти на изкуството му, прозвуча интимно, с една чувствена, външно спокойна, но клокочеща притаеност на изразения копнеж, която пленява и провокира въображението. Ръководеният от него състав го слушаше с отзивчива концентрация, отразяваше превъзходно подаденото от него настроение. Автентичен, наситен с трепетни дихания, музикален диалог! Контраст в програмата внесе рапсодия “Циганка” с фантастичен монологичен разказ в началото на пиесата – плътен, страстен, мъжествен. Инструментализъм по същество! С влизането на оркестъра, цигулката смени блендата, протегна звук към партньорите, включи се интензивно в различния темпоритъм, нанесе своя обагрен звук в създадената атмосфера. С изкусително тоново приплъзване, с брилянтна смяна на регистъра, с неудържим темперамент, който добави напрегнатост и смислена интензивност на разказа.
Диригентът Дюме се открои съществено в “Танц на смъртта” на Сен-Санс – великолепна пиеса, в която композиторът е поверил главна солова роля на концертмайстора. Тук тя бе изпълнена великолепно от Павел Златаров, който бе и действен асистент на диригента. Пиесата рядко звучи в София и включването й в програмата след Сюитата “Сън в лятна нощ” на Менделсон бе много добра идея, допълнила френската страница на концерта.
Огюстен Дюме удържа своя ангажимент със Софийската филхармония, въпреки сполетялата го изключително тежка травма – счупване на крак на три места. Дори се извини на публиката, че ще свири и дирижира седнал. Професионалната съвест, благородството на този голям музикант прибавиха допълнителен щрих към неговата същност – на превъзходен инструменталист, на много смислен и същевременно елегантен в изказа си майстор.